Бившият номер едно в мъжкия тенис Марат Сафин се раздели с корта миналия ноември. Московчанинът, който е печелил US Open и Australain Open, даде първото си интервю като пенсиониран от спорта за руското издание на списание Hello. Сафин, който навърши 30 г. на 27 януари, говори за живота си сега, но и си спомня за началото на своята кариера.

- Как се чувстваш след края на тенис кариерата си?
Още не съм осъзнал, че тя е завършила. Когато 25 години се занимаваш с едно и също нещо не е лесно да се пренагласиш. Обикновено по това време на годината бях в Испания за тренировки, но сега не бързам за никъде. Хубаво е, че мога спокойно да хапна, а не да тичам като луд към кортовете.

- Предпочете да живееш в Москва...
Ако нямаше с какво да се занимавам, навярно щях да отида на някое по-топло място. Но аз съм патриот, имам много приятели тук, както и неща за вършене. Искам да се движа напред, да раста и да използвам времето за нещо полезно.

- Мислиш ли за следване?
За растеж във всяка насока трябва обучение. Но пък първо трябва да си намериш занимание, а после чак да започнеш да учиш. Какъв е смъсилът от образование, ако не може да ти е от полза после.

- Кандидатира се за Олимпийския комитет, но после се отказа. Уплаши се, че работата ще бъде доста скучна ли?
Ще разкрия една тайна: на корта също е доста еднообразно. Реших че ми е рано да стана вицепрезидент, сега съм в Съвета за съдействие на Олимпийския комитет на Русия. Спортът е моят живот и всичко ми е ясно в него, говоря с хората на един език. Смятам за свой дълг да върна сега на спорта това, което ми е дал. Трябва да направим така, че хората да се се занимата с него и здравето си.

- Майка ти Рауза Исланова разказваше, че си започнал да играеш тенис без никакво усилие. Така ли е било?
Ами всъщност мечтаех да стана футболист. Но майка ми беше треньорка по тенис. Нямаше на кого да ме остави и седях на корта. В детството не обичах тениса, но играех нелошо и на 14 години се озовах в Испания. В Русия да се занимаваш по това време със спорт беше невъзможно – нямаше зали, не можех да си купя нито ракета, нито топки. Провървя ми много, защото се намери спонсор. Човекът даде парите и ми каза просто: „играй”. Би било глупаво да не се възползвам от този шанс.

- Сигурно е било трудно да се окажеш в чужда страна на 14 години?
В началото живеех в едно семейство. Когато спечелих първите си пари, отидох на квартира. Мъчно ми беше за мама и татко, но съзнавах, че единственият ми шанс да оцелея е дисциплината. В началото не говорех нито испански, нито английски. Ходех на вечерни курсове с възрастните. Тогава живеех с 50 долара на месец.

- Доста стресова ситуация...
Не, просто нормална, икономисвах от всичко. Хубаво беше, че във Валенсия беше доста евтино. Моите приятела харчеха главно за кока-кола, чипс, шоколади. Аз не се изкушавах от такива неща – от дете бях свикнал на правилно хранене и не обичам никое от тези неща. Затова ми оставаха пари да пътешествам. Ние като нормални европейски тийнейджъри ходихме на почивка в Италия, във Франция. Имах късмет и с хората около мене. Имаше топла атмосфера. В Испания хората умеят да получават удоволствие от живота. За това не ти трябва много – място за живеене, автомобил, работа и място за отдих. Те имат сигурно 1500 празника в годината, през деня спят по един час – прочутата сиеста. Хората се събират, обсъждат футбола, политиката и какво ли още не. А в Москва, в което и кафене да влезеш, се чуват само разгововори за бизнес. Що за живот е това?

- А на теб самият какво ти трябва, за да си щастлив?
Три неща. Да си платя комуналните услуги, да имам изправен автомобил и да ям проста храна. Живея сам, не купувам глупости и не ходя по снобарски ресторанти. В Москва има приятни евтини заведения, където хората ме познават и се чувствам комфортно.

- Кой е бил най-яркият етап от твоята тенис кариера?
Животът се състои от етапи. Кариерата ми – също. През 1998 година заиграх сериозно и ме обявиха за най-перспективен тенисист от АТР. През 2000 година, като че ли играх най-добре, тогава спечелих US Open, като победих на финала Сампрас. Оглавих световната ранглиста. Във всяка фаза от кариерата настъпва преоценка на ценностите. Победата във всеки етап е важна. Затова не мога да сравнявам титлите си, невъзможно е. А и те не са чак толкова много – само 15.

- На корта беше много емоционален. Помним как през 2004 г. на Roland Garros си смъкна шортите в мача срещу Мантия. И разбира се всички тези счупени ракети. И в живота ли си такъв импулсивен?
Не, много по-спокоен съм сега. Но ако ме ядосат, мога да избухна. Не обичам в хората тъпотата и нетактичността. Начетеността е хубаво нещо, но нямаш ли бърза мисъл, нищо не струваш. Трябва бързо да съобразяваш, да имаш улична закалка. Смесицата от житейски опит и знания е оптимален вариант за деловия човек в Москва.

- Каква роля изигра треньорът Петер Лундгрен?
Такива професионалисти като него са много малко. Жалко, че го срещнах толкова късно. Едно дете може да се поправи и да се направлява, но на 24 години моят стил на игра вече бе създаден. Вече имх навици – как да тренираш, как да играеш, да се променят те е сложно. Моят характер не е много мек, опитвах се да променя нещата, но не можех да направя нищо. Инатът ми е заложен генетично, това е въпрос на родители.

- Разкажи за хималайската експедиция.
Преди няколко години бях уморен от тениса и започнах да катеря. Приятели се готвеха за експедиция в Хималаите. Помолих ги да ме вземат със себе си. Само 6-7 часа полет и попадаш в съвършено различен свят. Ние изкачихме шестият по височина връх на планетата. Като връщах спомените за маршрута, стигнах до извода, че за успешно изкачване ти трябва 70 процента мускулна сила и 30 процента възможност да вземаш решения.

- Не се ли готвиш да издадеш мемоари като Агаси или Селеш?
За да напишеш книга, трябва да си личност от голям мащаб. Ще си помислиш, че добре си играл тенисче. И за какво мога да разкажа аз? Не съм имал живот в общоприетия смисъл на думата.